Разказът се класира на 4то място на международния конкурс за фантастичен разказ Златен Кан през 2011 и през 2012 бе публикуван в сборника Изборът заедно с 30те най-добри разказа от конкурса.
Топла лятна нощ бе спуснала плаща си над спокойното малко крайстолично градче. Кварталният полицай Хараламби бе приключил смяната си точно гасеше лампата, когато дочу звук от набити спирачки. Погледна през прозореца и видя как някакъв тип по нощница седи по средата на кръстовището, докато минаващият с бясна скорост тир се опита да спре. Неуспешно. Шофьора изви рязко волана и се преобърна няколко пъти като в холивудски екшън. Полицаят изпсува звучно, нахлузи униформата си върху пижамата и изтича навън.
6 6 6
Инокенти седеше крайно объркан на средата на кръстовището, прегърнал малката си арфа и силно стискаше очи. Не бе очаквал да предизвика катастрофа още с падането си на Земята.
-Така-така, възпрепятстваме движението, а госпожичке?
Момчето отвори леко очи и съзря най-напред чифт пухени розови пантофи. Бавно вдигна глава нагоре и сърцето му примря от уплах. Над него се бе надвесил като буреносен облак Хараламби, с униформата върху пижамата си, ръце на кръста и освирепял поглед над буйния мустак на закона. С ловко движение придружено от нечленоразделен възглас, момчето се шмугна под все още сънения служител на реда и се затича с все сила в произволна посока, притискайки арфата към себе си. „Ха! Пъргавост му е майката!“ помисли си той ускорявайки и се заби челно в светофара, губейки съзнание.
6 6 6
Инокенти се събуди. Бе избутан в някакви храсталаци в страни от пътя. Огледа се объркано. Някакви полицаи се въртяха около преобърнатия тир и вадеха от него малки пакети, които внимателно подреждаха в полицейски джип.
-Кокаин. – отбеляза глас някъде над и зад Инокенти и го накара да подскочи – Най-голямата пратка, която съм виждала да хващат по тези места.
Момчето се изправи непохватно и се втрещи - беше лице в лице с най-високата и сексапилна жена, която бе виждал някога. Високите й кожени ботуши, обвити с катарами и вериги правеха стройните й крака още по-дълги. Бедрата й, облечени в мрежести чорапи с жартиер щедро се разкриваха изпод престъпно късата й пола. Дантеленият й потник пък не отстъпваше по предизвикателност на тореадор, размахващ червен плащ пред разярен бик. По ръцете й се преплитаха кожени гривни с капси, вериги и разнообразни въженца, явно комплект с нашийника на врата й. Сладострастните й устни бяха оцветени в тон с рошавата й, огненочервена коса, подсказваща, че току-що е станала от леглото, но не и от сън. Междувременно тя го разглеждаше с не по-малък интерес. Изправен, Инокенти й стигаше едва до гърдите. Беше слабичък, блед момък, с красиво, почти женствено лице. Синьо-зелените му очи шареха жадно по тялото на жената и изучаваха всяка нейна подробност. Дългата му до кръста светлокестенява коса отразяваше със златист блясък оскъдната светлина от уличните лампи. Бе облечен в къса бяла нощница и сандали. До него на земята лежеше малка резбована арфа.
-Лелеее, ти да не си женски дявол? – попита удивено, докато очите му жадно шареха по тялото й.
-Хе-хе, дяволица съм си аз, малкия, дяволица съм, ама като те гледам нямаш толкова пари – ехидно се подсмихна жената.
-Това Ада ли е?
-Хаха, може и така да се каже.
Инокенти се огледа. Нито едно пламъче не се мяркаше наоколо. Той посърна. Огледа я още веднъж и на ум отбеляза липсата на рога, дяволска опашка, тризъбец, или какъвто и да е друг дяволски аксесоар, за който бе чувал.
-Тиии, май нещо ме занасяш, а? – попита с недоверие. – От Архангелите съм слушал, че Ада е целия в пламъци и е пълно с поквара. Покварата не съм сигурен как точно изглежда, ноооо тук пламъци не виждам. И къде са ти опашката и крилата? Дяволите имат крила и опашки, всички знаят! Другото от вида ти съвпада, но…
-Хахаха, архангелите му говорили, хахаха! Крила, опашки, демони, хаха, не си ли малък за дрога, а сладур? На какво си – LSD? Или си шмръкнал от оня кокаин в камиона, хаха!
Инокенти се намръщи. Тази жена явно не го вземаше на сериозно.
-Еее, не се цупи де, бебоо – палаво подметна тя и протегна ръка към него – Аз съм Пуца – жрица на удоволствията.
-Инокенти, – отговори все още намусено той – паднал ангел.
6 6 6
-Чакай-чакай, нека обобщим – объркано си припомняше Пуца разказаното от Инокенти, допивайки питието си. Бяха седнали на една маса в задимено крайпътно заведение.
- Ти си ангел свирещ на арфа, живееш на облак в райската градина, но си се изпокарал с всички ангели и си дошъл на земята, защото искаш да отидеш в Ада, за да свириш в рок банда!?
-Мда, на кратко казано, това е. – унило каза момчето – Започнах да свиря рок и метъл, но на ангелите им е забранено да свирят и слушат адската музика. Исках да ме пратят директно в Ада, за да мога да мога да съм себе си, но отказаха. Вместо това ми взеха крилата и ме бутнаха на земята, да си ги заработя пак, правейки добрини. Аз обаче смятам да си заслужа мястото в Ада и да стана първият ангел-рокаджия!
-И какво, ще свириш рок на тая арфа!?
-Да! Много съм добър, да знаеш! – самодоволно изтъкна Инокенти.
-Хмм, не ти ли е малко малък инструмента? – подметна Пуца, оглеждайки малката арфа.
Възмутен и раздразнен от уместната забележка, Инокенти се изправи, направи широк артистичен замах с арфата в ръка и заби единият й край в дъсчения под. Разговорите на подпийналите рокери секнаха и всички погледи се приковаха в него.
-Яяя, гледайте, малката гуспоичка ше ни свири на арфа – весело подметна един грубоват мъж с бирена пяна по брадата – АААААААЛИЛУЯ! Хахахахаха…
Инокенти изсумтя презрително. С друг артистичен замах плъзна дясната си ръка нагоре по инструмента, който като с магия се уголеми, и както преди миг едва стигаше до коляното му, в следващия момент вече бе до височина на рамото му. Надменно изгледа увисналите ченета на присъстващите, завъртя глава развявайки дългата си коса и засвири. Звуците от арфата изпълниха пространството. Музиката като че идваше от небесата, но не минаваше през ушите, а резонираше директно в сърцата на слушателите, карайки ги да спрат за миг – миг, който продължаваше сякаш вечно. Мелодията, тежка, апокалиптична, сякаш бе пропита с болката на цялото човечество. От начало бавна, тя се забързваше и ескалираше емоцията до точката на побъркване и пълно умопомрачение.
Когато и звънът на последната дръпната струна заглъхна, действителността се завърна с пълна сила и освободи слушателите от хипнозата. С движение надолу по арфата, Инокенти отново я смали и я подпря на стола си. Някой изпусна лулата си и тя изтрополи по пода.
-Свети Петре…
6 6 6
-Е, ще ми помогнеш ли? – попита Инокенти, докато вървяха към бардака, в чието „общежитие“ живееше Пуца.
-Хехе, ще ти помогна, нали вече съм ти фен – подсмихна се тя, частично надявайки се, че това е някакъв налудничав сън или реакция към големите количества долнопробен алкохол, които преглъщаше заедно с настоящата си работа. – Я кажи пак, какъв ти е плана?
-За да ми върнат крилата, трябва да направя седем добри дела. Това няма да го бъде. За да ме пратят пък в Ада, трябва да извърша седем злини. Добре е, да са по-тлъстички. – зловещо се ухили младежът. Изведнъж пространството около него сякаш се запълни от тъмната аура на печен злосторник, предвкусващ насладата от злодеянието, което е намислил. Инокенти може и да приличаше на ангел, но бе дявол по душа.
-Пристигнахме. – отбеляза Пуца – Стига си злобял и гледай да не те види някой, че като нищо ще ми удържат процент и за тебе.
-???
-Шефовете недоволстват, когато водим клиенти в квартирите си – така взимаме чиста печалба, а те не намазват нищо. Но ако ни хванат, по-добре да се простим с паричките, за да не ни съдерат кожичките. Схващаш ли?
-Мммм не съм сигурен, но това, че идвам при теб май се води лошо нещо, а?
-Ооо, и още как! Но няма да ти е достатъчно, за да гориш в ада.
-Но ти ще ми покажеш какво трябва да направя, за да пламна, нали? – подпита похотливо Инокенти.
-Направо ще ти подпаля нощничката – смигна му тя – Но! Това утре. За днес ми дойде в повече. Лягам си.
-Мда, не е лоша идеята… – прозя се Инокенти и последва Пуца в стаята й. Секунда по-късно бе брутално избутан навън. Размаха ръце в отчаян опит да запази равновесие, но възглавницата запратена по него със завидна точност го събори на пода, преди вратата да се затръшне и Пуца да врътне ключа.
6 6 6
На следващия ден се заеха да обсъждат актуалните грехове, с които падналият ангел да си заслужи рогата и мястото в Ада. Инокенти бе извадил на масата странен уред, приличен на пясъчен часовник, но с три отделения.
-Това е грехомер – обясняваше той – Позицията и цвета на пясъка показват баланса на греховете и добродетелите, дали си за Ада или за Рая. Понеже съм на Земята и, един вид, започвам на чисто, по-голямата част от пясъка е в средата и е сребърен. За всяко направено добро, част от него се качва в горната част и става златен, а за всяко зло пада долу и почернява.
-И за да слезеш в Ада, трябва пясъка ти да е долу, така ли? – Пуца се вгледа в грехомера -Но там има едва няколко песъчинки! А в горната част има повечко…
-Именно това ми е проблема – каквото и да направя се превръща в добро! Още с пристигането си тук предизвиках катастрофа, но благодарение на нея заловиха голяма пратка хероин. – Инокенти отново изгледа грехомера. Песъчинките в долната половина едва се забелязваха – Досието ми е по-чисто и от на Папата.. – поклати унило глава.
-Споко секси, ще го омърсим, обещавам ти – смигна му оживено Пуца. -Е, имаш ли план?
-Мислех си за Седемте смъртни гряха – похотливост, чревоугодничество, алчност, леност, гняв, завистничество, горделивост. – Инокенти се усмихна лукаво и се наведе към съучастничката си – Какво ще кажеш, да започнем с първия, а? -подхвърли съблазнително
-Върви по дяволите! – засегна се Пуца и го зашлеви по бузата.
-Точно на там съм се запътил – отбеляза леко разочаровано ангелът, разтривайки почервенялата си буза – но ще ми трябва малко помощ.
-Предлагам алчност. Може да ограбим банка или обменно бюро, или… – погледът й се спря на един от плакатите на стената. На него имаше як моторист, гордо изпъчен до един Харли Дейвидсън – …или автокъща. Ами да! Може да гърбим някоя спортна кола или… или някой Харли Дейвидсън! – все по-развълнувано говореше Пуца – Винаги съм искала да имам Харли! Усещането да се возиш на такъв мотор е невероятно! Завладяващо! Ръмженето на мотора, вибрациите на мощната машина, вятърът в косите…! Открадни ми един Харли Дейвидсън, Инокенти, моля те, моооля те!
Макар да нямаше представа какво точно е Харли Дейвидсън, Инокенти просто не можеше да откаже на този поглед. От доминираща сластна изкусителка, Пуца се бе преобразила в малко развълнувано момиченце. Блясъкът в очите й бе като на ангелина, помисли си той. Поведението й, гласа й, излъчването й бяха съвсем различни от преди минути и за миг тя не бе вече изпадналата жена продаваща тялото си, а просто едно пораснало момиченце, което вярва, че мечтите му ще се сбъднат. И той вярваше, че ще се сбъднат. Знаеше го. Нещо в погледа й го караше неистово да иска да сбъдне всяка нейна мечта, без значение, дали я разбираше или не.
-Ей, на къде се отвя пък ти? – усмихна му се Пуца, вече с по-обичайното за нея изражение.
-А? Ааа… мислех си за този Хари Дейсъцън…
-Харли Дейвидсън! Това е най-якият мотоциклет правен някога! – тя посочи плаката на стената.
-Ахааа. Добре, имаш го!
-Ейй, мноо си готин ангеле! – възкликна Пуца и го прегърна развълнувано.
-Но – ухили се широко Инокенти – първо има нещо друго, което трябва да направим. За да е всичко както трябва.
6 6 6
-Ще ми припомниш ли какво по дяволите правим!? – раздразнено изръмжа Пуца, катерейки се по скалист хълм след Инокенти.
-Кръщение! Ако ще си ми съучастник, трябва да сме относително равни. А й „Пуца“ не ти отива. Имам по-добро име за теб!
-Голям претенциоз се извъди изведнъж – не съм ти била на нивото, името не ми харесвал… Що не си гледаш работата!
-Пристигнахме! Ето там!
Пуца се изправи и погледна на където сочеше момчето.
-Още камънаци – бездушно отбеляза поокъсаната и допълнително разрошена жрица. Не бе свикнала с дивата природа. Магистралата бе оставила трайни отпечатъци в душата й, изразяващи се в ненавист към чукарите и храсталаците на крайградските околия. – И сега какво – ритуално изнасилване и колене на агне?
-Какво!? – ошашави се Инокенти. Подобна мисъл явно не му бе хрумвала, макар че „изнасилване“ щеше да е по-удачно за имиджа му на „лошо момче“ от това, което всъщност възнамеряваше да направи. – Не ставай смешна. Хайде, ела, застани тук.
-И какво ще да е това име, дето щяло да ми ходи повече, а?- заяде се тя.
-Поликсения – усмихна се Инокенти – От гръцкото polyxene – гостоприемна.
-О да, идеално ми ляга, много гости приемам в себе си – иронично подметна Пуца.
Той игнорира коментара й и я позиционира върху един по-висок камък, който пък се намираше под скала, надвесена застрашително над тях. На Пуца това все повече и повече започваше да не й харесва. Ужаси я мисълта, че щом няма да я изнасилват (нещо, на което бе свикнала), кой знае какви други ужаси й бе подготвила съдбата. Все пак тя бе грешница от класа. Може пък ангелът да е размислил и да опита да си върне крилата като стовари божият гняв върху главата й?
И докато тя си представяше с ужас какво би могло да я сполети, Инокенти отстъпи седем крачки назад и с отработените сценични движения извади арфата и я приведе в действие. Пръстите му зашариха нежно по струните, вадейки от тях най-нежни звуци. Мелодията далеч не бе като предната, която бе свирил в бара. Тази бе лека, пъргава като ято пеперуди. Неусетно Пуца спря да мисли за ужасите. Въпреки силно стиснатите й клепачи, всичко пред очите й се изпълни със златиста светлина. Престраши се да погледне с едно око и видя, че трънките и шубраците, камъните и повехналата трева типични за района са заменени от яркозелени ливади с подредени като от изкусен творец дръвчета, храсти, цветни петна. Жълто-розови облаци прецеждаха светлината на златни лъчи, галещи земята. „Каква благословена земя…“ помисли си тя. Един златен лъч се насочи към нея и я огря. Заслепена, тя сведе поглед към земята и видя, че стои над кристален поток, изпълнен с разнообразни рибки. Някакъв шум се открои на фона на вълшебната мелодия, която изпадналият в транс ангел изпълняваше. Пуца погледна на горе и видя как от скалата капка по капка се заражда малък водопад. Постепено нарастваше и накрая водата я заля – топла, нежна феерия от капки и звуци обгърнаха тялото и душата й. Блаженство, като никое друго я завладяваше и тя не можеше да стори нищо друго, освен да му се отдаде напълно.
Стресна се, когато чу гласа на Инокенти в главата си. Той сякаш не идваше от него, а от цялото заобикалящо ги пространство. Не различаваше какво говори, а може би не го и разбираше. Подсъзнателно й стана ясно, че вече никой няма да я нарича „Пуца“. И без друго не й харесваше, а истинското си име не помнеше отдавна. То вече нямаше значение така или иначе. Името й вече бе Поликсения.
6 6 6
Беше около полунощ, когато Инокенти и Поликсения се промъкваха на пръсти към единствената автокъща в градчето. Скриха се зад едни храсти близо до главния вход и се заоглеждаха. Двама охранители разсеяно пушеха, играейки карти седлани около малка кръгла масичка.
-Трябва да елиминираме охранителите. – прошепна Поли – Но първо да ги накараме да дезактивират алармата… После влизаме, взимаме мотора, натрошаваме малко витрини и офейкваме! Може да задигнем и пари от касата… Ей! Къде тръгна!?
Докато Поликсения си говореше, Инокенти се бе измъкнал тихомълком от храстите и тичаше към охранителите, размахвайки арфата високо във въздуха.
-Ей, Кирка, ский – изломоти единия с половин уста – няк‘во момиченце по нощничка тича насам.
-Не помня тая вечер да сме поръчвали проститутки… – замислено отвърна Кирката, без да откъсва поглед от картите си – Би ли ми отговорил междувременно, защо в тестето ти има пет аса?
Отговор не дочака, защото бе халосан от Инокенти с арфата по главата и изгуби съзнание. Другият гледаше с увиснало чене момчето, което бе сбъркал с уличница.
-Ти на кого ще викаш момиченце, а!? – изрепчи се Инокенти и нокаутира и втория охранител с арфата.
Поли се приближи внимателно и огледа повалените здравеняци.
-Хайде, да побързаме, преди да са се свестили. – каза тя и поведе все още раздразнения ангел към входа на магазина.
Докато се суетяха около добре заключената врата, иззад тях се чу неприятен, дрезгав глас.
-Глей ти, глей ти – изломоти свестилият се охранител – Кирка, имаме си гостенчета! Мислят си, че могат лесно да минат през нас – ухили се мазно.
-И да ни развалят играта, без да им се размине – допълни Кирката – Тъкмо те бях сгащил да мамиш. Сега обаче ще си го изкарам на тях – ухили се и той, изпуквайки кокалчетата на пръстите си. Пукотът изкънтя неприятно в среднощната тишина. – Ти ги дръж, а аз ще ги бия.
Другият се спусна като настървено куче срещу Инокенти, но момчето успя ловко да му се изплъзне. Изтича няколко крачки зад тях, обърна се и с широк размах заби арфата в земята.
-Глей, Кирка, тоя ша ни плаши със свирня! -излая охранителя.
Инокенти му се ухили. Плъзна нежно ръка нагоре по арфата и се наслади на гледката – колкото повече арфата увеличаваше размера си пред погледите на смаяните мъжаги, толкова повече се разширяваха очите им от ужас. Позволи си кратка драматична пауза и засвири. Въздухът затрептя и се изпълни със страх. Първичен, вцепеняващ, всепоглъщащ страх. Мелодията бе тежка и бавна, внушаваща обреченост, караща дори дърветата да потреперват. Ангелът постепенно я забързваше. Уличните лампи започнаха да примигват и една по една да угасват. Прозорците на автокъщата се раздрънчаха зловещо. Въздухът около тях сякаш започваше да изстива. Поли отстъпи няколко крачки назад и осъзна, че на нея мелодията не й действа с такава сила, с каквато на охранителите – двама се тресяха, подбелили очи и вероятно в безсъзнание, а тя усещаше едва малка частица от ужаса, който Инокенти бе запратил по тях. Едно финално дръпване на струна сложи край на всичко – витрините на магазина се пръснаха на малки блестящи парченца, здравеняците се свлякоха на земята и останаха да лежат, потрепервайки от време на време. Ангелът смали арфата и влезе в автокъщата. След по-малко от минута излетя от там с мотор, досущ като този от плаката в стаята на Поликсения. С майсторско движение той спря странично до нея, оставяйки следи от гуми по асфалта и извика:
-Качвай се!
Без да дочака адекватна реакция Инокенти я хвана и я метна на седалката зад него.
-Да се омитаме! – каза с глас на закоравял конекрадец и с мръсна газ отпраши към магистралата.
6 6 6
Дълго караха, без да продумат. Поли не знаеше къде отиваха, но и не я интересуваше. И преди се бе возила на Харли, но обикновено зад някой презрян фиркан неин клиент. Това винаги убиваше голяма част от удоволствието, макар не толкова колкото факта, че след като спрат, въпросното животно щеше да прави какви ли не гадости с тялото й. Винаги се страхуваше. Но сега не я бе страх, макар че Инокенти се качваше на мотор за пръв път и вероятно нямаше идея какво прави, на къде отива и дали ще стигнат живи до там. С учудване установи, че това не я притеснява ни най-малко. Бе я изпълнило усещане за свобода. Осещаше, че Инокенти няма никакво намерение да се връщат в онзи бардак. Отвеждаше я надалеч от покварената й работа, от онези покварени кожодери, които взимаха голяма част от припечелените й с унижение пари, от всички, които я подритваха години наред.
Вгледа се в падналия ангел. Искрящият му поглед устремено пронизваше далечината, а дългата му коса бе развяна от силния вятър. Усмихна се, предимно на себе си, прегърна го и отпусна глава на рамото му.
6 6 6
Когато на следващата сутрин се събуди в неугледна стая в крайпътен мотел, рошава, раздърпана и съвсем сама, Поли се замисли да не би Инокенти да е извършил някое прегрешение докато тя е спала и да я е зарязал. Мисълта за това силно я раздразни. Какво си въобразяваше малкия нехранимайко!? Да се възползва от нея така и да я офейка – ха! Доста вкисната, Поликсения се пооправи и тръгна да си ходи. Не бе преполовила стаята, когато вратата се отвори и насред божествена светлина (която в последствие се оказа лампата в антрето) се яви Инокенти, захапал кифла и прегърнал бая голяма торба хранителни продукти.
-О, вече будна? Искаш ли кифла, разкошни са! Ей, какво ти е?
Поликсения бе застинала на място с увиснало от изненада чене. Бързо се окопити и вирна кокетно глава.
-Диетична ли е? – попита, гледайки подозрително момчето.
Инокенти примигна няколко пъти неразбиращо, огледа намръщено кифлата и после върна безпомощен поглед към Поли. Тя се разсмя.
-Голям си сладур, ей – смигна му тя – Мятай манджата, че умирам от глад! И от къде намери пари за толкова много храна?
-Пари ли? Ха! Аз съм паднал ангел, бейби, взимам каквото си искам от където си искам и никой не ми държи сметка за това! – гордо се изпъчи Инокенти.
-Ейц-ейц, много ти порасна работата бе, ангелинчо! – засмя се Поли.
-Ха! Мисли си, че е хванал Дявола за оная работа, ама греши!
Двамата подскочиха от уплах. На перваза на прозореца се бе разположило дребно пухкаво човече с къси златни къдрици, бели крилца и тога със златни кантове.
-Аврелий? Аврелий, ти ли си! – радостно изкрещя Инокенти.
-На Аврелий баба му! – изръмжа гостенинът и го замери със сгънат вестник – На, чети – един мотор не можеш да откраднеш като хората!
Поликсения разгъна вестника – на първа страница имаше снимка на изпочупената автокъща, пред която бяха застанали група полицаи, доволно закопчали с белезници двамата здравеняци, които Поли бе помислила за охранители. От статията ставаше ясно, че двамцата били наемници на престъпна организация занимаваща се с крадени коли, която полицията издирва отдавна. Пишеше още, че благодарение на самопризнанията на наемниците са на крачка от разбиването на цялата групировка действаща на територията на страната.
Инокенти извади грехомера и с ужас го погледна. В най-долното деление имаше малко повече черен пясък от преди. И поне два пъти повече златен в най-горното. Простена и се хвана за главата.
-Как успя да разбиеш цяла престъпна организация за една нощ!? – клатеше критично глава Аврелий. – На повечето паднали ангели им отнема поне месец да извършат първото си добро, а те се стараят, за разлика от теб.
-К-кой си ти всъщност? – най-сетне успя да попита Поли.
-Аврелий, – поклони се ангелчето, носейки се на средна височина в стаята – надзорник на паднали ангели.
6 6 6
-Какво!? – не вярваше на ушите си Поликсения – Могат да те изгонят от Рая заради нещо подобно!?
-Хооо, и още как! Като стой, та гледай! – палеше се Аврелий – Нали го виждаш, че е тука. – кимна с глава към Инокенти, който бе седнал на пода обърнат с лице към ъгъла и прегърнал колене пред гърдите си. Изглеждаше толкова унил и тъжен, че на човек му идваше да му купи шарена близалка и да го гушне. – Това бе единственият начин да напусне Райските градини. Най-голямото зло, което е правил, бе да ми свие ключа от шкафа с виното! Такъв си беше и приживе – непоправим добряга. Кой би помислил, че точно той ще иска да е дявол!?
-Да но… да те изгонят от Рая заради това, че свириш рок и метъл? Та той свири божествено!
-Мда, божествено свири адовите ритми. – поклати глава Аврентий – А в неговият случай това е опасно. Чрез мелодията която изпълнява, той може да контролира умовете и сърцата на хората. Не е както при другите ангели, само да просветлява умове и да вкарва грешните люде в правия път – може да накара всички да му играят по свирката. Дяволите много биха му се зарадвали. Те си падат по подобни игрички. Добре си се забавляват гаднярчетата…
-Май и на теб ти се иска да си дявол, а? – подметна Поли
Аврентий само махна с ръка и се обърна към депресирания паднал ангел в ъгъла.
-Ей, госпожичке, взимай да се стягаш, че работа те чака! Или крилата или рогата, няма 5-6! Ако искаш да си дявол, трябва да се стараеш повече – никой не го взимат там за ей така. От мен помощ не чакай, но едно ще ти кажа – най-прекия път за Ада минава през кръчмата. И по-точно през кръчмата на Дебелия Тони. Търси Етилиян, той е надзорника на възкачилите се дяволи. Ще ти се зарадва, винаги е щастлив да вкара още някой в грешния път. И махни тая нощница, че ни излагаш всичките!
6 6 6
Инокенти караше бясна скорост. Поли се бе вкопчила в него, за да не изпадне някъде по пътя. Замисли се, какво ли ще стане ако се блъснат или излетят от пътя. Инокенти си беше мъртъв, на дали би могъл да умре отново, но на нея й се живееше повече от всякога.
-Дали не е възможно да понамалим малко, а?
-Нали обичаше вятърът в косите, рева на мотора? – развеселено подметна момчето. Бе превъзбуден от мисълта, че най-сетне ще се срещне с истински дявол. Доближаваше се до мечтата си все повече и нямаше никакво намерение да намаля скоростта по пътя към нея. Наслаждаваше се на „полета“, както и на притиснатата към него Поли. Не бе сигурен какво е това ново усещане, но определено му харесваше.
-Това е прекалено бързо! – хленчеше момичето зад него – Страх ме е…
-Дръж се за мен.
-Държа се… – смотолеви Поли и го стисна още по-силно.
-По-надолу – съблазнително я подкани Инокенти. Поли се сепна.
-Простак! – изпищя – Да гориш в ада!
-Пристигнахме! – обяви той и рязко наби спирачки – Бара на Дебелия Тони!
6 6 6
Още с влизането им в бара ги лъхнаха разнообразни миризми. Инокенти си помисли, че ако отдавна не бе предал богу дух сега това щеше да му се случи. Вонята бе почти материална и сигурно дори плащаше наем. Цигареният дим образуваше толкова гъста мъгла, че човек спокойно можеше да се загуби и да не намери пътя от масата си до бара със седмици. В единият ъгъл имаше малка сцена, на която свиреше никому неизвестна траш-метъл група. Музиката им определено му допадаше. Докато унесено си потропваше в бързия ритъм, Поли го дръпна за ръката и му викна, за да я чуе:
-Намерих го! Насам!
Етилиян се бе разположил в луксозно сепаре, облечено в тъмно червено кадифе. Бе заобиколен от празни бутилки, няколко препълнени пепелника, нещо което подозрително приличаше на останки от човешки скелет и, разбира се, няколко съблазнителни разголени девойки, които му се умилкваха и му доливаха алкохол. Самият Елитиян изглеждаше като типичен дявол, помисли си Инокенти. Висок, слаб, с къса рошава черна коса, над която стърчаха две къси рогчета. Очите, светещи в сумрака на сепарето, бяха обрамчени с много, МНОГО черен грим. Лукавата му усмивка бе като на котарак, току що отмъкнал нечия вечеря. Небрежно разкопчаната карирана риза щедро разкриваше замускулената му гръд, а над раменете му се подаваха чифт драконови крила. На колана на тесните му черни дънки бе окачен череп на някакво дребно животно, а кецовете му бяха подковани.
-Значи ти си ангелът, който иска да е дявол – заговори със задгробен глас Етилиян.
Инокенти го гледаше предизвикателно в очите. За миг Поли си помисли, че трябва да е луд. Между ангелът и дяволът сякаш прехвърчаха искри на хилядолетна враждебност. Това май нямаше да свърши добре. Приближи се колкото можа по-близо до Инокенти в неуспешен опит да се скрие зад него.
-Мммдаа – проточи Инокенти с леко ръмжене в гласа.
-Докажи, че си достоен, и може и да ти помогна. Накарай ги – Етилиян бавно вдигна изпъната ръка до височина на раменете си – да се бият. – завърши движението, посочвайки пода с показалец.
-Инокенти, не! – изплашено полу-прошепна, полу-извика Поли, разпознала в жеста императорската присъда за смърт.
Инкокенти не я слушаше. С крайно сериозно и до някъде фанатично изражение, той кимна на дявола, обърна се и закрачи към центъра на кръчмето. Застана в средата, изправен в целия си не чак до там внушителен ръст, с глава леко приведена на долу. Част от пиячите вече го гледаха с интерес. Момчето вдигна високо ръка и металягите спряха да свирят. Със същата ръка той посегна към арфата си и с широк замах, придружен от съответстващото движение с глава и развяна коса, приклекна и заби арфата в пода. С другата си ръка направи плавно загребващо движение от долу и прокара ръка по инструмента, постепенно изправяйки се с увеличаването на размера му. Когато арфата стигна височина на раменете му, той отметна ръка в страни и с друго плавно движение погали струните. Експлозия от звук и светлина взривиха кръчмата на Дебелия Тони. Поли падна отчаяно на колене с протегната към Инокенти ръка. Сподавеният и вик бе заглушен от рева на мъжете, които скочиха като по команда и започнаха да мятат халби и бутилки във всички посоки. Музиката се забързваше и изпълваше помещението с чувство на обреченост. Маси се преобръщаха, летяха натрошени столове и избити зъби. Всеки налагаше който свари както свари.
Сълзи се стичаха по лицето на изплашената Поликсения – до този момент не бе присъствала на такова жестоко сбиване.
-Достатъчно! – проехтя гласа на Етилиян по-скоро в главите им.
Музиката спря. Боят спря. Мъжете се оглеждаха сконфузено и неразбиращо – не бяха сигурни какво бе станало преди малко, но като че ли беше най-добре да си сипят по още едно и да не задават въпроси. При Дебелия Тони подобни спонтанни сбивания се случваха постоянно.
Етилиян стана, отиде до Инокенти с царствена походка и го прегърна, жизнерадостно потупвайки го по гърба.
-Браво малкия – наш човек си! Дай да те черпя една бира!
6 6 6
Бяха се разположили в сепарето. Инокенти нервно отпиваше от бирата си и потупваше успокоително разплаканата Поли, която хлипаше в скута му.
-Всички! Мъже! Сте! Ужасни! – нареждаше тя през сълзи и не можеше да се успокои вече половин час.
-Тя май не го понася добре, а? -прошепна Етилиян на Инокенти, след което се обърна към Поли – виж, малката, тези мъже са ми приятели. Не бих позволил да им се случи нещо по-лошо от няколко счупени ребра или крак. Този път дори няма сериозно ранени! Да знаеш, като се сбият по свое усмотрение става далеч по-кърваво…
-Варвари! Животни!
Инокенти гледаше безпомощно. Етилиян махна разсеяно с ръка.
-Ще й мине, спокойно. Може да се учудиш, но жените могат да бъдат по-жестоки и от самия Сатана! – развеселено отбеляза той. – Разказвай сега, как те изритаха от рая и защо искаш да минеш в нашия отбор? Не се среща всеки ден ангел с толкова добри шансове да си върне крилата, да се стреми към пъкъла.
-Рок! Метъл! Адската музика! Това е моята страст! Забранено ни е да я свирим в Райските градини. Говорих със Свети Петър дали не може да ме прехвърли в Ада, но той се инати – бил съм прекалено добър и праведен. Пробвах да го уговоря да се разменя с някой, но се оказа, че това се таксува за изкупуване на чужди грехове и пак съм за Рая. В крайна сметка ме изгониха, защото по цял ден им надувах главите с адови ритми.
-И сега какво – ще вършиш грехове, за да си заработиш рогца, а?
-Да, но не върви добре… – поклати умърлушено глава ангелът – Предизвиках катастрофа – откриха голяма пратка наркотици в камиона. Обрах автокъща – оказа се склад на престъпна организация занимаваща се с внос-износ на крадени автомобили.
-Е… всяко нещо си има две страни – замислено надигна чашата си Етилиян – това, което е зло за едни, е добро за други. Както и обратното – за полицаите е добре, че са заловили пратката, ама на поръчителите на дали им е толкова добре. Както и на ония с крадените коли.
-За тях не е добре, понеже са зли. Ама на тях злодеянията им се получават. Не като при мене, всяко зло за добро.
-Хехе, всичко зависи от гледната точка.
-Чакай, чакай, да не ми казваш, че добро и зло няма? – с недоумение попита Инокенти.
-Не, по-скоро са като двете страни на една и съща монета. Номера е, коя страна на монетата ще причини повече щети. – заговорнически смигна Етилиян
Инокенти отвори уста да каже нещо, но се отказа и пак я затвори. Отпи дълбокомислено от бирата си и изрече философски:
-Всяко зло за добро, всяко добро – за по-голямо зло!
-Хахахаха, ще ме довършиш, ангеле – смееше се Етилиан – Ще стане дявол от тебе, ще стане! Трябва само малко да се постараеш.
6 6 6
-666PRO? Какво по дяволите е това!? – попита с недоумение Инокенти, разглеждайки медальонът, който му бе подал дяволът.
-Това е билетът ти за Ада. Най-висока степен на сатанинство, която може да получи някой от земята. Заслужиш ли я, директно ставаш дявол, без първо да се мъчиш и да вриш в казан.
-Иии какво трябва да направя, за да стана 666PRO?
-Трябва да извършиш едно-единствено злодеяние. Само едно, но да е със стил. И ясно да показва позицията ти срещу произволна популярна религиозна група. Освен тези, които подкрепят сатанизма, разбира се. Например, да подпалиш църква или храм. Сатаната е традиционалист, пада си по подобни представления.
-Звучи лесно. – замислено каза Инокенти – Трудно би могло да се обърка нещо и да има добри последствия.
-Направо едно на милион! – въодушевено се съгласи Етилиян и вдигна чашата си – Да го полеем!
-Да го полеем!
-И после да ти намерим някакви мъжки дрехи – тая нощница е жалка!
6 6 6
Инокенти се чувстваше странно. Бе свикнал с ангелските си одежди, които след падането му на земята се бяха превърнали в нещо прилично на къса бяла нощница. Сега обаче бе облечен както подобава на един кандидат-дявол. Етилиян го оглеждаше с крайно задоволство. Бе го облякъл в прилепнала бяла тениска, черно кожено яке с катарама на яката, тъмни тесни дънки с висящи от колана вериги и бе заменил любимите му сандали с нещо, което наричаше кецове. „Всеки истински як мъж носи кецове,“ беше казал. И в момента се увърташе хищно наоколо, все едно ангелът бе жертвен агнец. След като го обиколи няколко пъти се спря зад него, обгърна раменете му с ръце, почти долепяйки главата си го неговата и гледайки в очите отражението му в огледалото прошепна:
-Лети, мой малък дяволит ангеле! Лети и посей огън и жупел по земята!
6 6 6
Поликсения чакаше притеснена в бара. Момичетата на Етилиян я бяха облекли и гримирали още по-предизвикателно от преди, ако това бе възможно. Чу се проскърцване на врата и Инокенти влезе във все още празния бар. Отначало Поли не можа да го познае. Новата му визия подчертаваше ангелската му красота, макар и чрез един предимно дяволски маниер на обличане. Той се приближи към нея, усмихна се и протегна ръка.
-С мен ли си? – попита
-До края!
6 6 6
Бе Великден. Инокенти караше по магистралата към столицата и си припяваше весело “I’m on the highway to hell! Highway to hell! …” Поли, отпуснала глава на рамото му, гледаше размазания пейзаж безчувствено. Не бе сигурна какво ще последва, след като Инокенти стане дявол. Не знаеше и как точно ще го последва в Ада. Дали трябваше да умре? Живот след смъртта очевидно имаше, а и тя не се притесняваше, че няма да остане място за нея в пъклото – бе си го запазила още от петнадесетгодишна. И все пак…
Навлязоха в града по залез и се отправиха към най-големия християнски храм. Бе пълно с народ. Баби с внуци, майки с деца, деца с кученца – всички се бяха запътили към святото място да запалят свещ, да се помолят, да се видят с познати. Около църквата бе голяма блъсканица. Никой дори не подозираше за ужаса, който предстоеше.
Двамата спряха близо до храма и наблюдаваха известно време тълпата.
-Нали няма никой да пострада? Етилиян каза, че дори не е нужно да умират хора… моля те, нека не умират хора…
-Не се притеснявай – прегърна я Инокенти. – Ще накарам всички да излязат преди пламъците да стигнат до долните етажи.
Ангелът слезе от харлито, извади арфата и се запъти към малък подиум насред площада. Покачи се, и както винаги когато застанеше пред хора, мигновено привлече вниманието им. Поли гледаше насълзена от далеч. Това бе пълна лудост! Инокенти замахна с арфата по познатия й, отработен до съвършенство начин. Когато тя увеличи размерите си почти четворно всички ахнаха. Звук, светлина и пламък изригнаха от инструмента, когато пръстите на момчето зашариха по струните. Огнената струя се извиси като дракон в небето и се спусна към покрива на църквата. Последвалата промяна в ритъма на мелодията причини огнен взрив под главния купол и пръсна на милиони разноцветни парченца изрисуваните прозорци. Хората се разпищяха, разбягаха се като подплашени животни. Паниката бе навсякъде, акомпанирана от бурните танци на адови огньове под звуците на ангелската арфа. Малко по малко площада се опразни. Всички се бяха изтеглили в широк кръг и наблюдаваха от разстояние горящия храм и свирещото момче в подножието му. Поли дочу мълвата, носещата се от уста на уста: „Самият Сатана е дошъл да ни погуби!“ Усмихна се. Явно мечтата на Инокенти щеше да се сбъдне.
Бавно и постепенно мелодията се укроти и спря, а с нея утихнаха и пламъците. Инокенти смали арфата и ловко се изгуби в тълпата и преди някой да се усети къде е изчезнал, той се добра до харлито, прегърна Поликсения, целуна я по бузата и се усмихна.
-Видя ли? Никой не пострада, както ти обещах!
В този момент от небето се чу тътен. Всички глави се извиха на горе и ахнаха в нова вълна на ужас. Огнено кълбо се бе устремило към земята с бясна скорост и обещаваше още разруха. Божието наказание ли бе това? Миг по-късно, и се сгромоляса върху все още тлеещата църква. Не бе божието наказание. Бе аварирал самолет.
-Знаеш ли, Инокенти – делово подхвана Аврентий, изникнал отново сякаш от нищото точно до тях – на теб наистина не ти върви това със злините…
6 6 6
-Не мога да повярвам! Просто не мога! – вайкаше се ден по-късно Етилиян, когато му разказаха за случилото се – Ти си неспасяем случай. Назад! Не ме доближавай! Може да е заразно! – извика панически той и направи с пръсти обърнат кръст срещу Инокенти.
-Добре де, какво ще го правим сега? – запита угрижено Аврентий, надигайки поредната чаша вино – Не може да му върнем крилата, защото изгори храма. Не можем и да му дадем рога, защото спаси сума ти хора от сигурна гибел…
Етилиян все още крачеше нервно напред-назад и кимаше намръщено. Положението бе извън контрол и двамата надзорници просто не можеха да вземат решение.
-Защо не остане тук, на земята? – престраши се да предложи Поликсения, която седеше в ъгъла при депресирания Инокенти и го утешаваше.
-ДА МУ ВЪРНЕМ ЖИВОТА!? – изкрещяха от изненада Етилиян и Аврентий в хор – АБСУРД!
-Напълно неприемливо – клатеше глава Аврентий
-Мхм, мхм – усилено кимаше Етилиян, допълвайки чашата на колегата си.
-Защо не? – упорстваше Поли
-Ами-ами-ами – запъна се Аврентий – той вече е извървял земния си път! А и нали ще стане смъртен – след няколко години пак ще се чудим къде да го денем!
Потънаха в тишина и тютюнев дим. Само подсмърчането на Инокенти отекваше от време на време в помещението.
-Аврентий, – побутна го Етилиян след няколко минутки – Абе нали момчето разправя, че всичко било защото иска да свири в рок банда?
-За какво намекваш?
-Защо не го оставим тук. Не като смъртен. Може да свири в бара ми с другите дяволи. Бива си го, ще вдигне имиджа на заведението. А и като го гледам, Земята му приляга – по средата между „доброто“ и „злото“.
-Хмм, имаш право. – замислено рече Аврентий, изучавайки отражението си в чашата - Така или иначе няма къде да отиде. А момичето? Тя от твоите ли е?
-Не, земна е. Но нищо не пречи да са заедно, нали – смигна заговорнически Етилиян.
No comments:
Post a Comment